Запушените усти

Скромен младеж живял пленен в чужда страна. Обичаите чужди, боговете чужди. Нравите разпасани. Няма ли тази световна империя със своята култура и цивилизация да смаже и асимилира простичката вяра в Бога на младежа? Зависи кой е Богът, в когото била вложена тази простичка вяра. Ако Той бил истинският Бог, който е сътворил земята и небето, който създал човека и управлявал хода на човешката история, то никой не би могъл да смаже и асимилира тази простичка вяра. Така и станало. Със своята семпла и чиста вяра младежът преминал през тежки изпитания и бил издигнат да управлява всички мъдреци и съветници на царя. Та дори и самия цар.   Времето минавало, царете се сменяли, а скромният младеж оставал на върха. Оставал на върха, но не на върха на своята младост. Остарявал и той, но възрастта го доближавала повече до Бога.   Никой не можел да намери петно и порок в него. И поради тази причина всички го обичали горещо. Той нямал врагове. Говорел им истината и те я приемали с жадни сърца. И всички живели дълго и щастливо... Така ли? Точно обратното. Макар че бил безупречен и един от поредните царе се гласял да го постави над всички областни управители в империята, равните по ранг нему го мразели до смърт.   Вероятно някои читатели вече се досещат, че говоря за великия пророк Данаил. Макар и безупречен, бил мразен. И от омраза, неговите врагове скроили план как да го съборят. Питам се защо човек не използва всички възможности да израства и се развива, ами движен от омраза, си губи времето да руши и унищожава живота на ближния?   Но да се върнем при Данаил. Сатрапите го вкарват в капан, като забраняват с царски декрет молитвите към кой да е друг бог, освен към царя.   Интересна е реакцията на пророка. Той не се оплаква, не се тръшка, нито скърца със зъби. Просто си отваря прозорците, както винаги и отправя молитва към Бога. Естествено това е резултатът, който очакват неговите врагове. Капанът щраква и Данаил е в рова на лъвовете. Злите побеждават. Къде е Бог? Но о, колко е забавно да живее човек под покрива на Всемогъщия. Капанът щраква, но и устата на лъвовете щракват. Те са заключени. Не могат да ядат пророци. Вместо Божият човек в техните уста политат неговите врагове. Та както викат хората: "с един куршум два заека". Тоест, с един удар са затворени две усти. На лъвовете и на сатрапите.   Като се поставя на мястото на пророка, както всички бихме постъпили, се питам кое ли е било по-неприятно измежду двете - да си в лъвовите уста или да си в устата на хора, които те мразят? И си отговарям, че има трето положение, което е по-страшно от първите две, а именно положението на мразещите. Няма по-тежко наказание от това човек да мрази. Да си мразен е неприятно. Да си физически насилван е ужасно. Но да мразиш е по-ужасно и от двете.   Някой може да каже: "Ти откъде знаеш? Да не би да си мразил някого?" И аз отговарям: "О, никога! Аз не съм мразил никога, нито се изкушавам да мразя." Естествено, че съм мразил и всеки ден съм предизвикван да мразя. Но отказвам да живея в това мизерно състояние на омраза.   Всъщност поведението на Данаил ми показва, че истинският живот е животът на обич. Данаил не мразеше, а обичаше. Обичаше Бога и заради тази любов беше готов да изтърпи всичко.   Този, който обича, живее изобилно, дори сред неблагоприятни условия. А този, който мрази, живее мизерно дори да е на царския престол.   Мъдростта на пророк Данаил е достъпна до всички. Един още по-мъдър дойде на земята, облече човешка плът и отдаде живота си от любов към човека. А глупавият човек Му отне живота от омраза. И въплътеният Божий Син, вместо да загуби живота си, заедно с него спечели живота и на тези, които Го разпънаха. Ето това е мъдрост, ето това е изобилие...