„Заслугите на протестантите за българския народ” от пастор Христо Куличев – принос към българската историческа наука
н.с.I ст. Георги Генов, Яна Орлинова
Исторически архив, година VII, кн. 16-17, декември 2008 – февруари 2009 (орган на Съюза на учените в България)
През миналата година излезе от печат фундаменталното и обемно изследване на Христо Куличев „Заслугите на протестантите за българския народ”, издание на университетското издателство „Св. Климент Охридски” /360 стр./ С този труд, литературата, посветена на тази тема, значително се увеличава и подобрява. В него авторът успява да обобщи и посочи най-главните заслуги на протестантите за българското общество и държава – от тяхното появяване по нашите земи в първите десетилетия на 19 век, чак до наши дни. Особено ценното в случая е, че авторът произлиза от протестантските среди, той е протестантски пастор, понесъл гоненията по време на социализма, поради принадлежността си към протестантството, и най-вече е дългогодишен изследовател на темата с множество трудове по тези въпроси.
В своя капитален труд Христо Куличев се позовава на всепризнати познавачи на темата: проф. Иван Илчев /понастоящем ректор на СУ „Св. Климент Охридски”/; доц. Пламен Митев /декан на Историческия факултет на СУ/; Татяна Нестерова, специалистка, публикувала трудовете си в Болдър, Колорадо; Стоян Райчевски; н.с.I ст. Георги Генов /Институт по история към БАН/ и много други. Обработването на стотици архивни единици – спомени, писма, доклади на протестантските мисии в България, Америка и Англия допълнително допринася за стойността на неговия труд. Авторът споменава хиляди имена на българи и чужденци, които със своята дейност създават този принос. Чрез частните примери трудът на Христо Куличев очертава и развитието на българо-американските и английски отношения още от тяхното зараждане.
В световен мащаб, ролята на християнските мисионери за развитието на човешката цивилизация е огромна. За уседналия български народ, прикован от оковите на петвековното робство, допирът с протестантските мисионери е допир със света и свободата, със задокеанската непозната Америка, със световната цивилизация и култура. Затова появяването им на българската сцена през началните десетилетия на 19 век оказва огромно значение за българския народ. „Мисионерите не само откриват българската народност, но правят всичко възможно да представят този народ на света и да подпомогнат неговото развитие. Те са проникнали дълбоко в душевността на нашия народ и голямата любов, с която работят за него, се проявява във всяка тяхна дейност.” /стр. 56/. Въпреки, че заслугите на техните мисионерски пратеници за нашето общество са известни в историческите и културни среди, Христо Куличев ги систематизира в няколко основни опорни точки.
„Първата тяхна грижа е да дадат на народа Евангелието и Библията на родния му език. По този начин те го запазват от асимилиране, укрепват неговото национално съзнание и го просвещават духовно”, пише Христо Куличев /стр. 321/ Пастор Илайъс Ригс и неговите помощници извършват истински подвиг с колосалния си труд по превеждането, редактирането и издаването на Библията на книжовен новобългарски език. Той включва дълъг период от време /от превода на Неофит Рилски на Новия завет през 1840 г. до първото българско издание на цялата Библия през 1871 г. с превода и редакцията на Христодул Костович, Никола Михайловски и Петко Славейков /.
Около превода на Библията и печатницата на мисионерите се оформя книжовната школа в гр. Смирна, където творят, пишат и издават своите книги големите български възрожденци Константин Фотинов, Неофит Рилски, Сава Радулов, Захари Княжевски, Ботъо Петков, Найден Геров, Христодул Костович – Сечанов, Сава Филаретов; Никола Михайловски, Захари Княжевски, Константин Огнянович и мн. др. Издадени са милиони страници на български език – “Общое землеописание” на К. Фотинов; “Стихийная аритметика” на Сава Радулов, преводна и адаптирана нравствено-религиозна литература, дидактически произведения, богословски трактати. Тук започва и плодотворното приятелство на мисионерите с големия български възрожденец Константин Фотинов, което се увенчава с появата на първото българско списание „Любословие”.
„Преводът на Библията туря край на езиковата безредица, на боричкането на разни наречия за първенство и установява литературен език …и източнобългарският говор става общ език за всички ратници на мисълта и националното съзнание.”, пише Пенчо Славейков , а Стоян Михайловски възкликва: „ Българският превод на Библията е най-грамотната книга, що имаме в езика си”./стр. 103/. Така с помощта на протестантските мисионери в България се установява единна езикова норма и се налага съвременния новобългарски език.
Протестантските мисионери взимат дейно участие в борбите на българите за църковна и национална свобода. Огромна е ролята на издавания от протестантските мисионери в-к „Зорница” за българското общество. Освен множеството полезни четива и религиозно-дидактична литература, която поместват, те използват в-к „Зорница” и като трибуна на българщината. Чрез него западният свят се запознава със зверствата на турците при потушаването на Априлското въстание, Баташкото клане, оповестяват се множество благотворителни и хуманитарни акции в помощ на българското население. По време и след Цариградската конференция на Великите сили 1876-1877 г., свикана за решаване на турската криза, най-важната заслуга на мисията се състои в това, че по изключително достоен начин успява да защити българските национални интереси. Американците участват активно в определянето на етническите граници на българската народност, наблягайки на факта, че те включват Македонско и Одринско. След несправедливите решения на Санстефанския и особено Берлинския договор, България още повече се отдалечава от бленуваната свобода и единство. „ Берлинският договор разрушава напълно всичко, което е постигнато чрез войната за освобождаване на българите, документирано в Санстефанския мирен договор само преди три месеца, в името на което се водеше тази война. Южна България, която даде най-много жертви по време на Априлското въстание и където турците бяха извършвали най-големите жестокости, остава отново под турска власт. Българите в Македония са онеправдани и изхвърлени от единното българско семейство”. /стр. 177/ Яростната защита на протестантските мисионери и техния орган в-к „Зорница” в тези тежки за България моменти са неоценими. Протестантите вземат дейно участие в борбата на поробена Македония, в убийствените Балканска, Междусъюзническа и Първа световна войни, които я разтърсват, като защитават неотстъпно българската кауза. Във всички трудни за българите моменти протестантите са рамо до рамо до тях. И въпреки трудностите, те нито за миг не се отказват от просветителската си и хуманна дейност към младото българско поколение.
Една от капиталните заслуги на протестантите е заслугата им за българските просвета и образование. Без да подценяваме чисто българския принос в тази сфера, /килийните и класните училища, родните читалища/ можем смело да заявим, че именно те полагат началото на модерното българско образование. Откриването на Роберт колеж в Цариград дава възможност на стотици будни българчета да получат „задълбочено и всестранно обучение” /стр. 109/. Той се превръща в школа за бъдещите български държавници, министри, политици, народни представители, кметове, дипломати и др. Разкриването по-късно на мъжки /Пловдив, Самоков/ и девически /Стара Загора, Самоков, Ловеч/ училища и на територията на България разширява огромната им по мащаби просветна дейност. Неоценима е ролята на мис Елизабет Кларк и нейната следовница Пенка Касабова, сестрата на Гео Милев, за развитието на предучилищното образование в България. Първата детска градина в България е дело на мис Кларк, както и обучението на първите учители по предучилищна педагогика.
Много широко влияние постига и въздържателното движение, което също е неизменна част от протестантското възпитание и морал. Христо Куличев цитира един от възпитаниците на протестантските училища Петър Мусевич – Бориков, който много добре предава атмосферата, в която учат и живеят: „Самите мисионери – учители имаха здрав, бодър, жизнерадостен вид и вдъхваха и нам, техните ученици, вяра в себе си и в живота…, ние се научихме да побеждаваме вредните влияния на заобикалящата ни робска среда. Учеха ни да диспутираме, да спорим, без азарт, без раздразнение, без повишаване на тона, без преминаване на лична основа…”/стр. 116/. Освен множеството полезни знания по най-различни предмети, професионално обучение и трудова дейност, българските деца са възпитавани в най-важното – в борбен дух, висока нравственост, духовна и физическа чистота. Можем само да отбележим със съжаление, че в началото на 21 век българското образование още не е достигнало до това ниво на развитие.
Въпреки своето възхищение от българския народ, протестантските мисионери скоро откриват и тъмните му страни. Петър Мусевич – Бориков продължава в спомените си: „ Чудеха ни се /мисионерите-учители, бел. наша/ на нашия постоянен български песимизъм, който ни караше да се ровим в мрачните дълбини на нашето лошо робско настроение и да бъдем зли, отмъстителни, злонамерени и злоезични и ни внушаваха своя ободряващ оптимизъм, весело гледане на живота, за да станем по-човечни, по-доверчиви, по-добродетелни, по-алтруистични и по-милосърдни. И мнозина от нас се озоваха на този учителски повик, на това действително християнско възпитание и през целия си живот останаха почтени, полезни за обществото и народа си, добродетелни хора във всяко отношение…”/стр. 117/.
Позволяваме си дългия цитат, защото историята е не само фактология – тя е и морал, и поука, а тук поуките са огромни. Народ, който не може да превъзмогне своята народопсихология, да се поучи от грешките си, да възприеме по-доброто от другите, не може да се развива успешно. Протестантите са ни научили на много, но дали в този век и половина сме успели да се променим, дали сме преборили нашия мрачен български песимизъм? Институционалното приобщаването на България към европейското семейство неминуемо повдига множество въпроси, съпоставя нашата ценностна система с другите. Поставя морални въпроси като например въпроса за корупцията, който се опитваме да омаловажим с интернационалните й корени. Но историческите факти са безмилостни. Пастор Куличев пише: „Известна е дейността по онова време на благородната виконтеса лейди Емили Страндфорд. Още неизсъхнали сълзите й поради смъртта на съпруга й лорд Страндфорд, тя издава и широко разпространява в Англия позив за събиране на помощи за пострадалите след Априлското въстание. Позивът се посреща добре – за кратко време са събрани 29 000 англ. лири, към които по-късно се прибавят още. Лейди Страндфорд пристига в Пловдив и се обръща първо към митрополит Панарет с молба да посочи честни българи, които да помагат в работата й при раздаването на помощите, но той отговаря: „Не мога да Ви препоръчам честни лица между моите енориаши. Ако търсите такива, търсете ги между българите евангелисти”. /стр. 232/ Страшна присъда над нашия морал, произнесена от един българин, и то духовник.
Ролята на протестантите може да се открие във всички сфери на обществения живот, дори и най-битовите му аспекти. „За отбелязване е, че първата работа на евангелските работници е да обучат населението на най-елементарни познания и хигиена: как да поддържат своята лична хигиена, да си готвят храната, да се грижат за облеклото, учат ги да четат и пишат” /стр. 22/ Не напразно Христо Куличев цитира и големият български поет Пейо Яворов, който в своята книга „Хайдушки копнения” пише за град Банско: „Тук бие на очи разликата между православни и протестанти. Евангелската пропаганда е изиграла голяма културна роля в този край. Банско има 4-5000 жители, от които голяма част са протестанти. При вида на последните аз бих го кръстил град, гледайки православните – село. Протестантите са граждани и по масова интелигентност, и по домашен живот, и по външни обноски. Няма между тях неграмотни, като почнеш от старите, включително и жените. Любознателността им отдавна е прекрачила Библията; те четат всичко и във всяка къща има по няколко книги, „позволени” от полицията и „непозволени”. Православният обаче е останал все пак селянин като баща си и като дядо си. Той смята на рабеш, пази рогозката, навита като масур зад вратата и не хвърля опинците нито за Великден даже…”/стр.21/
Тук се сблъскваме на практика с прословутия прагматизъм на протестантските общества, при които Божието слово върви ръка за ръка със всекидневния и прозаичен живот. Макс Вебер в своята бележита книга „Протестантската етика и духа на капитализма” открива голямата връзка между духовните и практичните постулати, които протестантските нации следват. Те тръгват от частното, малкото и стигат до голямото. У нас пирамидата е обърната. Ние питаме, защо никога не почваме от малките неща? Когато царица Елеонора посещава най-голямото сиропиталище в София /сега 2-ра градска болница/, което от известно време е било поето от Невенка Сендова – Попова и виждайки огромните положителни промени във вида на сираците и на сградата, учудено пита :”Как стана това?” скромно и просто й отвръщат „С вода и сапун, Ваше Височество!”… /стр. 307/
Авторът на книгата с болка поставя въпроса, защо и до днес, въпреки огромните си заслуги към българското общество, протестантите са възприемани у нас като някаква чужда секта. Която едва ли не, проповядва нещо друго извън Библията, въпреки че именно те я дават на българите, преведена на новобългарски език. Ние бихме отговорили с една дума. И тя се нарича страх. Страх, от сравнението с нещо по-добро, по-чисто, по-прогресивно. Тук на преден план излизат нашенските комплекси, така задълбочено описани и анализирани в „Бит и душевност на българския народ” от Иван Хаджийски.
Съдбовното преплитане на българската нация с протестантските мисионери е неопровержим факт. Факт с огромно, благотворно влияния върху нас като народ. Смело можем да заявим, че днес България нямаше да бъде това, което е, ако не бяха хилядите знайни и незнайни протестантски деятели, чужденци и българи, които се превърнаха със своите дела и вяра в строителите на съвременна България. Като българи можем само да кажем: „Благодарим Ви, вие винаги ще останете в народната ни памет като едни от нас!”
